Оцени тази статия

• 1
• 2
• 3
• 4
• 5

Беше поредният зимен ден. От сутринта заваля и не спря да се лее чак до обед. Студен вятър пронизваше и угъваше иначе голите и слаби клони на дърветата, които се молеха час по-скоро да приключи бурята. Хората, явно посплашени от неблагоприятното време, рядко се виждаха да пресичат иначе пустите улици. Само автомобили се подреждаха един зад друг, някои от тях надуваха своите клаксони, а други просто изчакваха своя ред.
В това тягостно и мрачно утро аз излязох от дома, забързвайки се към порутената спирка отвъд долната улица. Както често ми се случва напоследък, бях закъснял и отчаяно търсех причина да аргументирам своето забавяне, когато стигнах светофара и пресякох както всеки друг път. Но замисленият ми поглед забеляза нещо, което скоро не ще забравя. На малкото островче насред асвалта точно до стълба на сфетофара лежеше възрастен човек. Той бе с гръб към мен и затова неговият поглед смрази иначе студената ми физиономия. Първото, което забелязах в него бе алено-червеният му нос, покрит с рядка засъхнала кръв. По очите му се изписваше нещастие. В този момент аз пресичах, но вместо да гледам къде минавам, моят поглед продължаваше да следи този немощен човек. Чак когато минах от другата страна, неочаквано за мен той извика:
- Остави ме, нямам нужда от помощ... - после изрече още няколко фрази, но с далеч по-задъхан говор и не можах да разбера нищо повече от него.
Не знаех как да реагирам, още повече бях стъписан от видяната пролята кръв по тротоара. Ясно, че беше негова. По-страшното за мен бяха купчината ламарини от катастрофирала кола точно до него. Не искате да знаете как реагирах вътрешно, когато си помислих какво може би е станало. Постепенно мислите ми ме обвзеха напълно и прогресивно и неволно забавих крачката си. Не можех да завъртя очи. Помислих, че с думите си той иронизира положението си и иска да покаже колко неспособни сме да помогнем на другите. После разбрах, че не е така. След още 2-3 метра, спрях и се обърнах. Крайно време беше да направя нещо. Позвъних на 112, описах своята версия и тръгнах към пострадалия. Вече нямаше значение за къде съм се разбързал. Наближих го, разпитах го и понаучих подробности. Издаде го неговия мъгляв и неясен говор, в следствие на силна почерпка.
- Паднах и се ударих... - изрече той, опита се да каже още нещо, което не разбрах и не сметнах за необходимо да питам отново, а той заплака. Опитвал се да се изправи и никой не му е помогнал. От засъхналите следи на кръв (въпреки че не спря да вали) установих, че той се е борил със себе си поне десетина минути. А до него минават и чакат на светофара стотици коли. Нима никой от тях не го бе видял? Или хората просто са го подминавали без да се замислят колко жизнено важно би било да помогнат на пострадал човек? Когато все пак се изправи, за нас остана единствено да чакаме бърза помощ. Минаха 2-ма души, огледаха го и ме разпитаха. Отговорих им в резюме с усмивка, че не е участвал в катастрофа. Питате защо с усмивка? Защото това бяха малкото, които наистина ги бе грижа за другите. Дори един човек сви встрани от пътя със своя автомобил, притече се на помощ, а аз му отвърнах, че скоро ще пристигнат. Но останалите 98% просто заминаваха и дори имаха наглостта да ни обсипят с водата, образувана в локвите. На тях нямам какво да им кажа...
- Ето тук живея - и посочи с треперещата си окървавена ръка блокът от другата страна на злощастната улица.
Не след дълго за мен остана само да изгледам как линейката бавно се отдалечаваше по безкрайния булевард.

Използвай иконите от скайп ( :D, (sun), (happy) и т.н. )

Име:

Email:

51+50=?:

Текст: